ЛЕТНИ И ЕСЕННИ ПРАЗНИЦИ И ОБИЧАИ

По своята същност повечето от обичаите и обредите разкриват вечната борба на човека с природата и безсилието му пред нея. Безсилие, което поддържа вярата че всички бедствия са дело на зли сили, които подобно на хората биха могли да се умилостивят, уплашат или заклеймят. Тази вечна борба между човека и природата е намерила най-силен израз в летните обичаи, които започват някъде около края на май. Това било времето на надеждата за плодородие, но и времето на най-голям страх пред жестоките игри на природата. Това е сезона през който житото се пълни със зърно, плодовете се наливат със сладък сок и селянина очаква награда за своя труд. Но често пъти пада градушка, която унищожава голяма част от реколтата, настъпва продължителна суша, която обрича хората на глад или пожари изгарят снопите, а с това и непосилният целогодишен труд на земеделеца. Магическите обреди, извършвани през лятото трябвало да предпазят реколтата от пагубните природни стихии като град, суша, пожар, от магьосници житомамници, коит обирали плодородието по нивите и да осигурят успешно прибиране на реколтата. Наесен народът отдавал почит на всички онези сили, които са помогнали за богатия урожай, най-вече мъртвите прадеди, като се стреми да измоли тяхното благоразположение и през идващата година.

Герман

Обичаят Герман се изпълнява по време на продължителни засушавания. Разпространен бил главно в Северна България, в селищата между Дунав и Стара планина, където е просъществувал до около 20те години на 20ти век. Обичаят носи името си от куклата, направена от вода и кал, около която се съсредоточава цялото обредно действие. Куклата Герман се прави от млади момичета.

Тя има добре оформени от кал тяло, ръце крака и подчертан фалос, определящ пола й. За очи се слагали царевични или житни зърна. На главата поставяли непременно шапчица от черупка на червено великденско яйце. Ръцете на куклата се кръстосвали като на мъртвец. В някои селища, в корема на Герман слагали жаба, тъй като според вярването, като се убие жаба, ще завали дъжд. Изработването на куклата от кал и вода не е случайно. Според народните представи, пръстта и водата са източници на плодородието. С тази цел вероятно се поставяли и житните и царевичните зърна, които в случая символизират възкръсващата природа.

След като изваели куклата, тя се поставяла в специално скован ковчег, покривала се с покров и се обграждала от всички страни със свежи цветя и зеленина. Така подготвен, като истински мъртвец, Герман се оплаквал.

Според българската традиция неоплакан покойник не може да се погребе. За да оплачат Герман, се събирали жените от цялото село. Оплакването се сътояло от жаловито нареждане проточено като песен:

Мамин Герман, мамин хубавец!
Умря мамин Герман, умря от суша за киша!

Преди да се погребе, Герман трябвало да бъде опят. До Освобождението на България /1878г./ опяването се извършвало от свещенника на селото. След това обаче свещенниците отказали да участват в обичая, тъй като не влизал в християнския календар. Поради това, жените само опявали куклата.

Погребалната процесия тръгвала тържествено от дома, където Герман е оплакан и опят и като минавал надлъж и нашир селото, отивала до реката, където се извършвало погребението в предварително изкопан гроб.

След погребението всички участници в него се връщали отново в същата къща, където имало трапеза „За бог да прости“.

Произходът на обичая Герман не е напълно изяснен, но повечето изследователи считат, че е свързан с древнотракийското наследство. Предполага се че има връзка с източните и древни вярвания за умиращия и прероден бог, които били разпространени сред Траките.

Еньовден

Еньовден /24 юни/ е празник свързан със слънчевото слънцестоене. Вярвало се че билките събрани вечерта на Еньовден имали най-силен лечебен ефект, така че билкарките и магьосниците обикаляли гори и поляни през тази нощ за да събират билки. Вярвало се че болестите по света били седемдесет и седем и половина и че имало лек за всички 77 от тях, но не и за последната половина. Жените беряли известните им билки като затваряли очи и откъсвали билката с милитва да лекуват нелечимата болест.

Тъй-наречените магьосници също излизали в тази нощ и взимали плодородието от нивите на хората и го пренасяли в своята, или йрадяли плодородието на селото и го давали на друго. Ограбена нива се познавала по дългите и празни бразди.

Други европейски народи имат подобни вярвания, свързани със слънцестоенето, но вярването за откраднатото плодородие е типично славянско.

Еньова булка
На 23 юни, всички моми от селото правели китки и връзвали пръстена си за тях за да ги разпознават. След това се събирали в някоя къща и пускали китките в меден котел пълен с вода, който се оставял през ноща под звездите, защото се вярвало че звездите знаят съдбата на всеки човек.

На другия ден момите се събирали отново, като вземали със себе си едно 5-6 годишно момиченце и го обличали в сватбени дрехи. Това момиче се наричално Еньова буля, т.е. слънчова невеста. С привързани очи детето вадело една по една китките от водата. През това време девойките изричали гатанки с хумористичен отенък. В тях се определяла професията или имотното състояние на бъдещия съпруг на момата, чиято била китката. Така някога девойките гадаели каква ще бъде бъдещата им съдба. Интересен е факта, че някога в древния Рим, 24 юни се чествал като ден на Фортуна, богинята на съдбата. Тогава при нейния храм се извършвали гадания, в които главно действащо лице било малко момиченце.

Обичаите и обредите, свързани с Еньовден се изпълнявали в България до около началото на 20ти век. В тях днес се откриват следи от древни вярвания и представи, свързани с мирогледа на различните народи, участвали в генезиса на българския етнос.

Жетварски обичаи

Жътвата е върховен момент в живота на българския селянин. Още от деня на първото засяване неговите мисли в празник и делник били насочени към тези горещи летни дни, когато идва време да прибере плодовете от своя целогодишен труд.

За първия ден на жътвата всички се пременявали като за празник – с нови дрехи, а младите момичета и невестите затъквали китки зад ухото си. Народът вярвал, че жътвата трябва да се почне на „хубав ден“ – понеделник или сряда, за да е богат урожая и да върви бързо работата. В някои краища зажънването ставало на нов месец за да спори.

Пеперуда

На много места в България бил разпространен обичай, свързан с изправянето на първия сноп. Някъде този сноп се връзвал с червен конец. Докато го изправяли жътварите пъшкали и викали: „Айде тая година едва те дигаме, ама догодина хич да не можем да те дигнем“. Така те изказвали благопожеланията си за още по-богата реколта през следващото лято.

През първия ден на жътвата работата трябвало да свърши още по светло. Когато си тръгвали от нивата, жътварите оставяли на нея две ракойки, сложени на кръст. Това се казвало „вечеря на нивата“. По този начин селянинът изказвал благодарността си къ щедрата природа и към житния дух, който според вярването пазел плодородието по нивята.

По време на жътвата гледали да открият стръковете, които са „брадясали“, т.е. тези класове, които имат по 2-3 класа на едно. Този стрък се наричал „цар на нивата“. Вярвало се че царят носи плодородието на цялата нива и затова някъде го отнасяли тържествено в дома на стопанина, като го оставяли в хамбара. Другаде около царя се оставяли по няколко стръка, които се ожънвали последни и от тях сплитали т.нар. „брада на нивата“. Тя се прави от нарочно оставените най-хубави класове около „царя на нивата“. Брадата представлява обикновено сплетени като женска плитка житни класове. Обикновено я сплитала най-младата жетварка, която я връзвала с червен конец или мартеница (червен и бял конец). В някои райони оставяли брадата на нивата, като я закопавали. Оставената непожъната брада според народното тълкуване бил делът на нивата от урожая. Затова някъде я наричали „нивина“ или „нивин късмет“. Другаде отнасяли „брадата“ в къщатата на стопанина на нивата, кота я поставяли под иконата или в хамбара.

От брадата отронвали зърна, които слагали при житото за първа сеитба и при зърната за бъднивечерската трапеза. Обичаите свързани с последните житни класове се срещат не само при българите, но и при почти всички европейски народи.

Смята се че вероятно имат индо-европейски произход и са свързани с твърде архаичен период от човешката история. Християнството заличава езическите представи и насочва вярата към силата на бога и светците, но не успява да заличи вярата в магическото въздействие върху природните сили.

Илинден

Един от големите празници за българския народ бил Илинден, 20 юли. Според вярвянето някога светът бил разделен между четирима светии. При тази подялба на св. Иван се паднало „кумството и богомилството“, на св. Никола „по море да ходи, гепии да крепи“, на св. Петър – „ключовете от райските градини“, а на св. Илия – „летните гръмотевици и светкавици“.

В представите на народа, св. Илия, наречен още Гръмовник се разхожда по небето със златна колесница, теглена от коне, от чиито ноздри излизат пламъци. От нея той изпраща огнени стрели срещу ламите и змейовете, които ядат житото. Тези стрели хората виждали като светкавици. Ето защо на празника на св. Илия се тачи главно срещу пожари. По това време на годината жътвата в България е в разгара си и затова страхът от огъня, който би могъл да унищожи урожая е много голям. Затова този ден е свързан с редица забрани, които се спазвали много строго. На Илинден никой не излизал на работа на полето, за да не предизвика гнева на стрелеца и той да не изпрати огнен дъжд, който да унищожи целогодишния труд на хората, обричайки ги на глад.

В представите на нашия народ за св. Илия учените откриват много черти, характерни за древните индоевропейски богове на светкавиците и гръмотевиците. Във вярванията на българите за светеца се откриват елементи, които го свързват главно с представите на траките за Зевс. Така например в тракийското изкуство Зевс винаги е представен с колесница, теглена от буйни коне. Вероятно образът на на св. Илия притежава и много черти на Перун, древнославянския бог на гръмотевиците.

Успение Богородично

Успение Богородично се празнува на 15ти август. Той е един от най-големите християнски празници, но редица от обичаите свързани с този ден говрят че има предхристиянска основа. Народното вярване утвърждава, че Богородица е покровителка на майките и майчинството. Затова на повечето места в България този празник се счита за женски и се тачи главно от жените. В ранна утрин на Голяма Богородица, стопанката на всеки дом става още преди изгрев слънце, за да опече пресна погача, замесена от първото брашно, смляно след прибирането на новата реколта. Облечени в най-хубавите си премени жените отивали на църква, за да осветят там плодовете на земята. Освен пита в църквата се носели и първите узрели дини, пъпеши, грозде, първия изваден за годината мед.

След като бъдат осветени, жените раздавали от тези плодове на роднинир съседи и случайни пътници „за здраве на живите и в памет на починалите“. Считало се че от тозе ден нататък може да се яде от всички тези плодове. На много места освен споменатите храни освещавали и млечни продукти като сирене, масло, кашкавал. Тези обичаи ни разкриват далечната връзка на Богородица с култа към богинята на земята и плодородието, почитана по нашите земи от дълбока древност. Първите узрели плодове трябвало да се раздадат в нейна чест, защото се вярвало че когато се „раздаде“ земята ще се отблагодари щедро с нови, още по-богати дарове през идващата година. В това раздаване се откриват и следи от култа към мъртвите прадеди, които също трябвало да бъдат почетени, заради тяхната благосклонност към потомците си.

На Богородица млади майки и бременни жени носели в църква ризи, кърпи, чорапи, престилки и други дарове, за да покровителствува тя малките деца и родилките. Този обичай също разкрива връзката на празника с древната Богиня майка, покровителка на майчинството и плодородието с Богородица. На този ден семействата, които имали болно дете принасяли курбан на светата майка. С кръвта на закланото животно майките мажели на кръст челото на децата за здраве.

Оброк

Празникът на Богородица може да се счита като един от празниците на урожая в България. Затова на този ден на много места се правел общоселски курбан и трапеза. Вечерта на селското хорище навсякъде в страната се извивали буйни и весели хора. В тях участвали стари и млади. Хорото водел този, който е получил най-богата реколта през годинатар т.е. най-работливия стопанин.

Симеоновден

Още от дълбока древност основният поминък на населението по нашите земи било земеделието. Това определя и важното място на аграрните обичаи в българския народен календар. За това каква голяма роля е играла сеитбата в живота на нашия народ говори факта, че Симеоновден /1ви септември/, когато в голяма част от страната започва сеитба, се нарича Нова Година. Денят на първото засяване се счита от българина за един от най-големите празници. Още в ранни зори, далеч преди изгрев цялата къща била на крак. Първа грижа на стопанката била да замеси и опече обредна погача. И докато тя приготвяла хляба, стопанинът заколвал курбана на нивата. Това било обикновено петел или кокошка. Перата на птицата се запазвали, за да ги зарови сеяча в края на първата изорана бразда. В нея се заравяли и костите от курбана.

Особено внимание се отделяло през този ден на семето за посев. То се подбирало още по време на вършитба от снопите с най-едрите зърна. В чувала със семето се слагало червено великденско яйце, орехи, лук, вързан с червен конец и гребен или четка. Орехите се слагали „за да са едри зърната като орехи“, четката и гребена – „за да е гъсто житото“, лукът за да предпазва от болести и магии плодородието, затова го заравяли в нивата. Зърното се смесвало и с пепел от бъднивечерския огън, тъй като вярвали че огъня пропъжда надалеч всички зли сили.

В чиста торба стопанката слагала погачата, лук, петелът курбан и бъклица вино. Преди да тръгне сеяча за нивата, съпругата му го закичвала с китка цвете и плисвала пред колата менче с вода „за да е богата и плодородна годината“.

„Добро утро, ниво“ – казвал сеяча пристигайки на нея. Там той трябвало да стигне точно преди изгрев слънце, колкото да изоре първата бразда и да я засее. След като изорял браздата, сеячът изваждал донесената храна и прекръствайки се се покланял три пъти на изгряващото слънце, след това счупвал върху палещника погачата и я разделял на четири. Първото парче наричал на земята и слънцето, затова го закопавал в браздата. Второто – надробявал на птиците, „за да са сити и да не кълват зърната за посев“.

Третото давал на воловетe – най-верните помощници на земеделеца. Последното парче от погачата оставял за себе си. От виното орачът поливал по няколко капки върху воловете, отпивал колкото може и останалото изливал в земята. В нея закопавал и червеното великденско яйце, за да пази плодородието по нивите.

След като свършел всичкото семе, сеяча се връщал морен, но доволен у дома си, където тази вечер го чакалатържествена трапеза, на която било сложено всичко, което земята е родила през годината – пресна пита, варено жито, дини, ябълки, грозде, круши, сливи и за курбан – печено агне.

Вълчи празници

Вълчите празници се тачели 3, 7 или 9 дни. Първият ден от тях бил 11 ноември, св. Мина, за когото се вярвало, че е господар на вълците. „Той ги пуска, той ги прибира“ казвал народа. Празниците устройвани в чест на вълците са свързани главно със спазването на различни забрани, имачи за цел да осигурят защита на хората и домашните животни от техните нападения. По това време жените не похващали вълна, не плетели, не тъчели, не кроели, не шиели, не предели. Вярвало се че вълците нападат само хората, облечени с дрехи работени през тези дни. По време на вълчите празници завръвали здраво ножиците и ги качвали на високо за да не ги отвори някой. Тази магия се правела, за да не могат вълците да си отворят устата.

Според народното вярване, най-лош е последния ден от тези празници, тъй като се тази в чест на куц вълк. Забраните на този ден се спазват най-строго. В една приказка се разказва, че някога Господ дал време на вълците да ядат. Всички се втурнали да ядат кой каквото свари, и скоро всички били сити, с изключение на един куц вълк, който не пристигнал на време. Като не намерил какво да яде, той спрял под едно крушово дърво, на което стоял мъж и берял круши. „Късмет си ми, затова ще те изям!“ казал вълкът. Мъжът отвърнал „Не съм овца, нито вол, нито кон. Нека попитаме Господ какво ще отсъди.“ След като всеки казал своята история, Господ казал: „Наистина, каквото си намерил, твое е,“ и вълкът изял човека.

В някои райони се вярвало че този вълк носи късмет. Децата, момчета и момичета се наричали Вълчо, Вълкана, Вълко, за да бъдат здрави и силни. На някои места се вярвало, че ако вълк влезе в стадото и открадне овца, без да бъде забелязан от овчаря, това предвещавало много агнета напролет и много мляко през лятото.

Според изследователи, митологичното понятие за вълка е остатък от прабългарите, при които вълкът имал основно място като тотем. Знамената на племената имали избродирана вълча глава. Владиката на Кремона, твърди че след приемане на християнството, Българите продължили да тачат вълкът като тотем и се твърдяло че синът на цар Симеон – Боян Магесник, можел да се превръща във вълк. Археологически разкопки, направени в прабългарски селища северно от река Дунав също показват култа към вълка. Намерени са множество амулети във формата на вълча глава, носени за предпазване от зли сили.

Оскъдността на историческите сведения по отношение на религията на прабългарите е пречка да се направят категорични изводи в това отношение, но твърде възможно е Вълчите празници да са далечна реминисценция на един забравен култ към вълка.